Обещахме да публикуваме историята на Васко или как прекара той дните в Комо, докато аз бях в болница Валдуче.
И така, в част 2 ви разказахме, че Васко ме закара до спешното отделение и изчака решението на лекарите отвън. Когато ми казаха, че ще ме оставят да пренощувам в спешното, му казах да отиде сам в Ghisallo – селото, в което си бяхме резервирали нощувки за следващите два дни, тъй като беше удобна отправна точка за Монте сан Примо. Нямаше смисъл да стои пред спешното и да се чуди къде да паркира колата, къде да спи и т.н. Ето неговият разказ:
Михаела я приеха в спешното, а аз трябва сам да стигна до някакво село Ghisallo, където е следващата ни резервация. Заредих го в навигацията и уж го запомних, но като стигнах и си погледнах телефона – объркал съм се. Трябва да се върна до един разклон и да се врежа в адските задръствания, които настават по това време. Това ме забави. Вече съм на правилното място, но къщата е затворена и нищо не свети. Изпаднах тотално в паника с моя ник’ъв английски, звънях на няколко звънеца, никой не отваря. В един момент се появява някакъв човек, на който се опитах да обясня за какво съм тук, той извика друг човек, от който разбрах, че не ме очаквали толкова късно – мислели, че съм се отказал и затворили. Настаняват ме обаче в съседно хотелче, което виси на един склон и пътят към него се вие на серпентини.
Уникално място, но доста шумно точно заради пътя, на който италианците изпробват възможностите на колите си за резки завои. Пиколото в хотела ме настани в стая със страхотна гледка към езерото. Само дето съм сам и няма как да я споделя с Михаела. И съм притеснен какво ще се случи на следващия ден. А на сутринта всичко се изясни – Михаела влиза за операция на остър апендицит. Нямаше как да й помогна – всичко зависи от лекарите в този момент.
Днес по план е денят за изкачване на Монте сан примо – един от панорамните върхове около езерото Комо. Михаела прочете за него в интернет и веднага го включи в програмата ни, а сега няма да може да го види. Аз се приготвям за трекинг и тръгвам да го кача. С картите, които си бях купил, навигация от телефона и обясненията на човека от хотела – стигнах до някакъв паркинг, оставих колата там и по стръмен асфалтов път се качих пеш до хижа Мартина.
Не бях си направил сметка с денивелацията и всъщност се оказа, че от хижата е ръб, който води право до върха – най-краткият и най-труден път. Тръгнах по него, в един момент ме обзе паника, защото няма хора, няма туристи, а пътят е абсолютно стръмен нагоре. Казах си обаче, че няма да се връщам, ще се кача и горе ще намеря друг маршрут за слизане. Така и направих. Този връх предлага истинска 360 градусова панорама – вижда се цялото Лаго ди Комо, двата ръкава, планината – всичко.
Постоях, направих клипче и снимки и ги пратих на Михаела. Видях, че има и други варианти за слизане до долу, избрах път към един превал, преграден с електропастир, открих врата, през която да мина, а от другата страна стадо магарета. Минах покрай тях и срещнах двама колоездачи, катерещи нагоре. Слезнах по един ръб до малък ски център и оттам до колата.
Към 16:00ч се прибрах и се чух с Михаела – операцията беше минала успешно. Всичко е наред, освен това, че не знаем кога ще я изпишат. Вече сме сигурни, че ще си изпуснем обратния полет за България и ще трябва да останем в Комо по-дълго от планираното. Намерих магазин в едно съседно село, откъдето си взех храна и прекарах вечерта на терасата в хотела.
На другия ден трябва да стигна до Комо, но преди това имам великата задача да върна колата в Бергамо. Последната нощувка трябваше да ни е в Бергамо, за да можем да го разгледаме и на следващия ден да се приберем. Първо минавам през болницата в Комо, за да оставя куфара с багажа, който не искам да мъкна на връщане от Бергамо. С триста зора откривам място за паркиране и на всичкото отгоре вали проливен дъжд. Оставям куфара и потеглям за Бергамо. Колата трябва да се върне с пълен резервоар и се притеснявах дали ще успея да намеря близка бензиностанция. До летището стигнах по-лесно от очакваното – навигацията ме закара на точното място. И сега какво правим – трябва да стигна обратно до Комо. Не знам английски, потърсих някакви разписания – всичко на италиански, потърсих някаква карта, нищо не можах да разбера и отидох и питах на бюро „Информация“. Жената директно ми продаде билет за автобус и ме упъти къде да го хвана. Продължава яко да вали. Слизам на автогарата – няма табелки за Комо. Отидох до ЖП гарата и пак питах на Информация. Разбрах, че чак в 16:00ч има директен автобус за Комо, а беше още 12:00ч. Разбрах, че мога да стигна по-рано, но ако пътувам с влак и мина през Милано. Избрах този вариант, в който на гарата в Милано изпаднах в ужас – никъде не виждам изписано Комо. Три пъти я обиколих – няма табелка Комо. Помислих си, че ще трябва да отида на друга гара, за да хвана влака за Комо, но след малко, най-после и добре че се появи това така жадувано име Комо на разписанието и аз се метнах във влака.
Слава богу стигнах до болницата. Взимам си дрехи и каквото още ми трябва от куфара и го оставям в болницата – само куфар ми трябва сега. Михаела ми е запазила място в единственото по-евтино място за нощувка в Комо – хостел Cascina Respaù. Интересно място изглежда на снимките – предварително съм си проучил маршрута. Отивам на спирката и сядам на пейката да чакам автобус 401 , който ще ме закара до спирка Камерлата – 12-та по ред и оттам ще дойде да ме вземе шатъл на хостела. Гледам си маршрута в телефона, автобусът идва и аз се качвам. Започвам да броя спирките и на втората осъзнавам, че нещо ми липсва – забравил съм си чантата с дрехите на спирката. Слизам веднага на следващата спирка и на бегом обратно – две спирки. Стигам до спирката – чантата е още там. Отдъхвам си. Идва следващия автобус, качвам се и пак започвам да броя спирките. Някъде към осмата спирка виждам, че автобусът вече излиза от града и никаква спирка Камерлата не се вижда. С моя счупен английски се опитвам да се разбера с шофьора, повтаряйки пет пъти „Плаца Камерлата“. По неговите жестове и мимики разбирам, че Плаца Камерлата отдавна сме я минали. В Италия, ако не звъннеш на звънеца в автобуса, той не спира и тъй като беше вече късно и няма хора, повечето спирки сме ги минали без да спрем. Добре че шофьорът излезе разбран, спря негов колега отсреща и ме качи на автобус по обратната линия като му обясни, че трябва да ме свали на Плаца Камерлата. И ето, че в края на този дълъг паметен ден, пълен с премеждия, аз се озовах на Плаца Камерлата, където дойде Хорхе – домакинът на Респау с едно бусче, за да ме превози до хостела, до който не може да стигнеш с кола.
Този хостел е възстановена каменна къща, приличаща на замък, с вътрешен двор и се намира в защитена местност – ограден е от парк „Де Ла Римембранс“, където е забранено да се движат превозни средства. Само собствениците на Респау имат право да извозват гостите си и то в определени часове.
Красива каменна сграда с големи стаи, превърнати в спални с по 4 до 10 двуетажни легла. Тук се запознах с един чилиец Роберто, с който прекарвахме заедно вечерите – и той като мен запален по активния живот. Обикновено гостите ползват хостела за нощувка, най-много две. На мен ми се наложи да прекарам цяла седмица там и всеки ден до 10:00ч чаках Михаела да ми каже ще оставам ли и тази вечер.
Всички идват и си отиват, а аз съм някакъв постоянен гост – почти станах част от персонала, който се състоеше от хора от всички краища на света. Един младеж готвеше страхотно и аз всяка вечер се наслаждавах на ястията му с каничка вино и компанията на Роберто.
Интересното беше, че хостелът се намира на час и 20 минути пеш от болница Валдуче. Всяка сутрин тръгвах към 10:00 ч към болницата и минавах по различни маршрути. Така доста добре опознах Комо. В деня след първата ми нощувка в Респау, следобеда се качих с фуникуляра до Брунате – друга забележителност, която беше запланувана за посещение, но само аз успях да видя. Тази железница е наистина впечатляваща и горе гледката е върховна.
Видях и хотел „Белла Виста“, където Пенчо Славейков е прекарал последните дни от живота си. Пак снимам и изпращам на Михаела снимки – поне така можем да сме заедно – в споделянето на моите емоции.
Брунате според мен е най-скъпото място в Комо. То буквално виси над езерото. Сензацията обаче е Фаро Волтиано, което е фарът на върха над Брунате – уникално място, от което се вижда Мон Блан и след дъжда предния ден Мон Блан беше целият бял.
В следващите дни успявам да разгледам пристанището на Комо – единия ден по десния бряг, другия – по левия бряг. Открих интересни и изгодни начини за паркиране покрай езерото, особено ако си с кемпер – хващаш си място до езерото, плащаш си за паркинг и ти излиза по-евтино, отколкото да стоиш в къмпинг.
Видях мечтаните от Михаела корабчета за почистване на отпадъци от езерото. Комо предлага най-разнообразни атракции за туристи. Сърцевината на Комо е Старият град, който е като лабиринт, обграден с каменни стени, с няколко храма вътре, по улиците може да се загубиш, пренаселено е с всякакъв вид туристи, въпреки че е октомври.
На пристанището може да се разходиш със самолет, с лодка, която караш ти или с която те возят, с редовен воден транспорт – всичко е описано, за всичко е помислено и ценоразписът не е променян от 15 години – едни и същи часове и едни и същи цени на билетите.
В крайна сметка осъзнах, че Комо е пренаселено с туристи и не е за моя вкус. Хубавото е , че са предоставени страхотни възможности за колоездачи – можеш да отседнеш на едно място и да правиш всякакви видове маршрути, използвайки водния транспорт. Долините и планините около езерото Комо предлагат супер много условия за хубави преходи с невероятни панорами. Има достъпни начини за хора с ограничен бюджет да разгледат района – има къмпинги, стаи за гости, магазини на сносни цени. Би било хубаво и за каяк през лятото, стига добре да си планираш маршрутите.
Всеки ден по обяд отивам при Михаела, постоявам малко да си поговорим и следобеда се разхождам из Комо. Ако ми е поръчала нещо да й купя, минавам през някой магазин и пак при нея, постоявам още час и надвечер, пак пеш, се прибирам в Респау. Роберто вече ме чака, винце, вечеря и всеки разказва на другия своите приключения. Комуникацията ни е на английско – испанско – мимически език с много помощ от google translate. Не мога да пресъздам нито един разговор и сега се чудя как успяхме толкова неща да си кажем заедно.
Чак на седмия ден в 10:00ч Михаела се обади с новината, че я изписват и тогава дойде и моят ред да напусна Респау. Докато отида в болницата тя вече беше резервирала билети за следващия ден и беше запазила стая в удобна къща за гости близо до летището. Аз пък, по време на моите обиколки из Комо, бях проучил най-близката гара, от която да хванем влак, за да не й се налага да върви дълго време пеш. Нямах търпение да се приберем и да си седна на терасата в Гняздово, за да слушам воя на чакалите и да съзерцавам звездите. По-хубаво от дома няма.
Дано сме били полезни – споделете ако статията ви е харесала. Или ни напишете коментар. Последвайте ни във Фейсбук и Инстаграм. Или ни елате на гости в къщата ни на язовир Студен кладенец, за да ви разкажем още интересни истории.
Много добро. Но… Къщата на Пенчо Славейков всъщност е хотел „Белла Виста“. И той е бил в този хотел в последните дни от живота си….
Чудесно, благодарим за уточнението – поправяме се веднага 🙂