„Купено от Метро“ или как НЕ СЕ прави туризъм

Екипът ни не е фен на големите курорти, претъпканите градски дестинации и лъскавите фасади. Обичаме обаче да караме ски и имаме клиенти, които понякога си поръчват събитията им да се проведат в родните ни курорти. Курортът от последния фирмен уикенд е Пампорово. И тук започва истинската история.

По всички закони на съвременно развиващият се, устойчив, отговорен и с грижа към гостите туризъм, би трябвало, когато влезнеш в един курорт, той да е добре почистен, осветен и заобграден от хубава природа и гледки. Да има както добре поддържани улици, така и пешеходни алеи, за да може да се разхождаш и да ти е приятно. Да има указващи интересни места табелки, както и такива, указващи местата с магазин, аптека и други полезни неща. Да няма захвърлени встрани изкъртени знаци или стърчащи стълбове.

Според мен обаче акционерните ни дружества и големите компании, притежаващи и управляващи курортни и хотелски комплекси в българските планини и море, от години се опитват да измислят нова формула за туризъм, който може да се опише като „печалбарски“ и „търгашески“ и в никакъв случай като устойчив и модерен.

В този ред на мисли, навлизайки в Пампорово, вие попадате в една тъмница, осветена единствено от светлинките на хотелите, и то само на работещите такива. Без да претендирам за точност, вероятно около 30% от хотелската база в Пампорово може да се описва в рекламните брошури като „паметниците на алчното ни безумие“. Безумието на тези, които, без професионален опит и маркетингови проучвания, са си помислили, че като построят една сграда в курорт, са хванали господ за шушлека и парите вече са потекли към бездънните им джобове. Безумието и на другите, които без никакъв архитектурно-ландшафтен или бизнес-планов подход са им разрешили да го направят.

И така продължаваме да се движим на тъмно и между разгърналите бетонните си снаги сгради, алчно изяли хубавата ни родопска гора. Но и самоизяли се очевидно. И стигаме до нашия хотел, който на снимките в сайта им изглежда заобграден от борови дървета, с хубава гледка и с място за паркинг (така пише). Реалността обаче е следната: хотелът е част от поредица други хотели, гъсто разположени един след друг от двете страни на тясна уличка, а паркингът на всъщност е улицата пред хотела. След него следват два „паметника на безумието“ и уличката свършва.

Не мога да не отбележа явните предимства на хотела ни, които са чудесното любезно обслужване на рецепция, хубавата кухня, която се доближава до домашната, топлите и удобни апартаменти и близостта на ски-станция „Студенец“. В момента непосредствено под тази редица от хотели се изгражда малка ски-писта с влекче, която ще е много удобна за начинаещи и деца.

В ресторанта обаче попадате на друг стандарт и на друго обслужване, защото, оказва се, че той всъщност е нещо като столова за хранене с 3 малки зали, находяща се в приземен етаж, без прозорци и с кофти вентилация. И така в тази столова за закуска получавате евтини салами тип „Хамбургски“, топени сирена „Аро“ и конфитюри на пакетче, купени от „Метро“. Обзалагам се, че ако същата фирма (която е бургаска), управлява и хотели по морето, закуската ще е със същите продукти. И не че има лошо в това по принцип. По законите на устойчивият туризъм и гостоприемството обаче, първото и най-важно условие за местата за настаняване, е те да са част от дестинацията, в която се намират. Нали не сме забравили, че сме в Родопите? Точно в Смолян е една от най-големите мандри „Родопея„, а около Пампорово има десетки други по-малки млечни производства. Престъпление е чаят в Родопите да се сервира в пакетче – толкова не могат да си закупят няколко вида истински билки и да правят ароматен чай ли? Във всяко второ село в Родопите има пчелни кошери, а във всяко първо – картофи. За фирми, управляващи хотели в Пампорово обаче, е най-лесно и доходоносно (в краткосрочен план) да си накупят всичко от „Метро“ и да ти сервират стандартна и безлична закуска. Хотелският бизнес в тези курорти е тотално откъснат от местните производства и по никакъв начин не допринася за тяхното развитие.

На последно място държа да отбележа и обслужващия екип от двама човека – сервитьор и управител, които размазват цялото добро впечатление, създадено в хотелската част и на рецепция. Тези двамата, в този разказ, са персонала на столовата в този хотел, но бъдете убедени, че могат да се считат за представителна извадка на „професионалните“ кадри в туристическите ни ресторанти по българските курорти. Хора като тези двамата си мислят, че да сложиш бяла риза и черен панталон е условие, което ти позволява да се държиш неуважително и снизходително с туристите. Че можеш да се развикаш, когато групата иска да седне на една маса, вместо на 7 отделни по 6 човека. Че когато кафе-машината за закуска е развалена, просто не предлагаш кафе или предлагаш, но от друга машина за два лева бройката. Че можеш да се караш  и да обиждаш жените в кухнята пред всички останали, при положение, че точно готвачките са най-големия актив на ресторанта, успяващ с продукти „Метро“, да ти приготвят изключително вкусна вечеря. Или с няколко думи – този род кадри в родния ни туризъм не са и чували и никога няма да разберат значението на думата „гостоприемство“. Не в четири сезона – в един няма да го разберат.

И накрая – незнам как се уреждат правилата и се обезопасяват пистите по ски-курортите в Европа, но и правила има, и пистите са безопасни, има си и ски-патрули, които се грижат за сигурността на туристите и не ти проверяват картата на всяко трето качване на лифта (справка: Гранд Валира в Андора и Италианските Алпи). В Пампорово обезопасителна мрежа на зелената писта има само на най-опасните места и завои. Навсякъде другаде по дължината на пистата, ако случайно паднеш или някой изтрещял начинаещ се вреже в теб, докато си обучаваш детето на ски, всички вкупом политате към гората и се врязвате в някой бор. Чудесна зимна приказка с натъртен и охлузен край (в най-добрия случай).

За всички участници в този разказ, ще бъде добре ако акционерните дружества, управляващи курортите и компаниите, менажиращи хотелските комплекси, най-после разберат, че в основата на туризма като индустрия стоят гостоприемството, професионализма и сътрудничеството с местната общност. Колкото по-скоро го проумеят и започнат да прилагат добрите практики от света, толкова по-малко разочарования ще има за всички по веригата. Съответно ще има повече посетители и такива, които са склонни да си похарчат парите в родните курорти. И в дългосрочен план ще се постигне устойчивост – за бизнеса и за дестинацията. Това е.